КОНФЕРЕНЦИЯТА „ГАЗ ЗА ЕВРОПА. СИГУРНОСТ И ПАРТНЬОРСТВО“ В КОНТЕКСТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЕНЕРГИЙНА ПОЛИТИКА

Пламен Борисов- магистър политическа философия

На 24 март 2009 г. прессекретариатът на президента Георги Първанов съобщава, че по инициатива на държавния глава на 24 и 25 април в София ще се проведе среща на върха "Природен газ за Европа. Сигурност и партньорство". За участие са поканени 28 страни: пряко ангажираните в разработването на Южния газов коридор държави от Югоизточна Европа, Черноморския и Каспийския регион, Централна Азия и ЕС; САЩ, Русия, както и Председателството на Европейския съюз и Европейската комисия. Според президента срещата на върха е част от усилията на България за активен, равноправен и взаимноизгоден диалог със страните от Черноморския и Каспийския регион, от Средна Азия и Близкия изток, както и с партньорите от ЕС.
Целта на форума е да бъдат разисквани нарастващите нужди на ЕС от природен газ в икономически и политически контекст и в тази връзка, производителите и транзитните страни да реализират интересите си във взаимодействие с предложения нов план за действие на ЕС за енергийна сигурност и солидарност. В деловата част на срещата се предвижда да бъдат обсъдени тенденциите, принципите и политиките за укрепване на европейската енергийна сигурност и важните за южното европейско направление проекти в газовата сфера.
"Основна цел е формирането на нова европейска енергийна политика, търсене на нови международни договорености и постигане на трайни гаранции за енергийната сигурност на България, региона и на Европа, реализация на стратегически проекти за пренос на енергоресурси, предотвратяване в перспектива на кризисни ситуации, свързани с доставките на природен газ и нефт за Европа. Вярвам, че с обединените ни усилия след тази среща ще сме с една крачка по-близо до изпълнението на тези цели", отбелязва държавният глава.
Изявлението посочва, че инициативата Република България да организира енергийна среща на върха произтича от засиления енергиен диалог през последните две години между президента Георги Първанов и държавните глави на страни в района на Каспийско море и Централна Азия. Така възниква идеята за съвместно обсъждане и регулиране на отношенията между ключови производители, транзитни държави и потребителина най-високо равнище.
Информация за планиране на енергиен форум в България, на среща с участие на лидери на ЕС, САЩ, Русия, Азия и Африка, се появява в пресата през 2008 г. Последователно като място за провеждане на форума се посочват София и Пловдив. През март 2009 г. столицата окончателно е определена за домакин поради по-добрата ѝ инфраструктура за организиране на подобно събитие.
Поне на пръв поглед, инициативата на президента на Република България Георги Първанов да домакинства среща на държавни ръководители, на която, от една страна, да се уточнява единната европейска енергийна политика, а от друга, да се синхронизират интересите и проектите на най-големите вносители на природен газ в Европа и на страните, през които минават трасетата, изглежда твърде амбициозна и не лесна за постигане. Николай Петров описва с помощта на известна басня трудността на подобно начинание – събират се „орел, рак и щука: ключови производители, които искат да продават възможно най-скъпо синьото гориво; транзитни страни, настояващи за по-дълго парче от транспортната баница; и потребители, мечтаещи за непрекъснат поток на колкото може по-ниски цени.” От гледна точка на тежестта на страната в международен план, България е новопривлечена, периферна част от ЕС, с малък икономически и ресурсен потенциал. Обикновено важни международни конференции, които изработват правила посредством договори, или дори политически решения, изразени с декларации, се провеждат в страни с относително голямо влияние в областите - обект на регулиране.
Обективните интереси на България налагат активното ѝ участие в големи енергийни форуми. Страната е зависима почти 100 % по отношение на газ, нефт, ядрена енергия и технологична инфраструктура, като се захранва от един газопровод, една рафинерия и една атомна електроцентрала с ресурси от Русия. Тази висока ресурсна и технологична зависимост не отговаря на критериите за висока енергийна сигурност.
Въпреки икономическата криза, в сравнително напреднала фаза навлизат преговорите за реализация на няколко енергиини проекта. Неведнъж българският президент и членове на кабинета обръщат внимание на факта, че всички планирани трансгранични газови трасета, целящи да свържат Русия, страните производители от Централна Азия, Каспийско море и Близкия изток с европейските енергийни пазари, са предвидени да започнат или да минат през територията на четири страни – България, Гърция, Турция и Румъния. Руско-украинският газов конфликт от януари 2009 г. поставя на изпитание сигурността на повечето европейски държави, включително България, и дава силни аргументи на привържениците на диверсификация на енергийните източници. Членството в ЕС, засега на теория, дава възможност за постигане и на регионални проекти чрез финансиране с европейски средства. Всичко споменато предполага комбинирано използване на двустранните преговори между ангажираните страни със средствата на многостранната дипломация.

1. Европейският газов пазар и Русия.
Природният газ е важна част от икономиката на държавите от ЕС, съставлявайки близо ¼ от консумацията на енергия. Според влиятелни експерти, в бъдеще се предвижда нарастване на консумацията му поради тенденциите в енергийната политика, най-вече усилията за намаляване на въглеродните емисии. Съществуват, разбира се, и обратните прогнози. Европейците разчитат средно на около 90 % вносен газ за покриване на нуждите си.
Като цяло, създаването на единен енергиен, в частност газов пазар, остава в сферата на пожеланията и споровете за степента на регулираност. Общите политическите и стратегически интереси са на заден план, като всяка държава подсигурява източниците на газ, както и съответната инфраструктура за пренос и складиране. Постепенно Европейската комисия изработва правила за вътрешна търговия и за опазване на околната среда, но пазарът на природен газ все още е място, където приоритет са интересите на националните правителства и големите компании.
Русия е най-големият износител газ за ЕС. Добивите на нефт и газ имат решаваща роля за руската икономика – 20 % от БВП и 60 % от стойността на експорта за 2008 г. Няколко са факторите, които превръщат страната в най-големия износител на природен газ в света /20 % от целия газов експорт/. Там са разположени ¼ от всички залежи, респективно 1/5 от световния добив. Вътрешното потребление поема малко над половината добив, което позволява значителния експорт. Газопроводите, изградени по времето на СССР, са насочени на запад, в посока най-урбанизираната част от страната, към бивши съюзни републики, страни от бившия СИВ и Централна Европа. Географското положение и инфраструктурата позволяват и реекспорт на природния газ, добит в страните от Централна Азия /Казакстан, Узбекистан и Туркменистан/.
Началото на руско-европейската газова връзка датира от 1968 г, когато е открит газопровод от СССР до Австрия. Според Ван Еферинг, въпреки студената война, СССР е надежден източник, като доставките не са обвързвани с политически въпроси. През последните 3 десетилетия делът на руския газ на европейски пазар спада осезателно – от 80 % през 1980 г. /тук са включени и добивите от съюзни републики на СССР/, на 40 %, съответно 7 % от всички енергийни доставки за ЕС през 2007 г.Този дял има различно разпределение за отделните страни – от 0 % от вноса в Испания и Великобритания, 14 % във Франция, 44 % в Германия, 70 % в Унгария, до 100 % за България, Латвия и Финландия. Съответно, малките държави, чиято икономика е силно зависима от руски газ, разполагат с незначителни възможности да налагат свойте условия в двустранните преговори с Русия.
Извън Русия, най-важният вносител на синьо гориво в Съюза е Норвегия. Kъм 2008 г. тя доставя около 30 % от консумирания в ЕС газ, като планира да увеличи това количество. Другият основен източник е Северна Африка (Либия, Алжир, Египет). Оттам в ЕС влизат 15 % от суровината, като увеличението на количеството до 2020 може да е двойно, но би могло и да е незначително, ако страните от региона се ориентират към производство на втечнен газ за неевропейските пазари. Най-сериозните резерви за диверсификацията на газовите доставки за ЕС са в източна посока, например Иран, но страната се намира под ембарго.
Политическият елит на Русия в началото на 21-ви век разглежда резервите от природен газ и нефт като основни източници за нарастване на националното благосъстояние, но и като инструмент за политическо влияние в чужбина. Високите цени на газа са благоприятан фактор за изпълнение на поставените цели. Държавата контролира добива на природни ресурси като цяло. Реализацията на руската стратегия се осъществява посредством най-голямата газова компания в света – „Газпром“. През 2000 г. държавата придобива контролния пакет акции /51 %/ и през следващата година назначава нов борд на директорите. Така действията на монополиста се поставят под контрола на държавното управление. „Газпром“ почти изцяло доминира в добива и продажбите на природен газ на вътрешния пазар, управлява газопреносната мрежа в страната и е пълен монополист в износа на газ от Русия. Тъй като цените на газа на вътрешния пазар са регулирани под световните пазарни, печалбата е резултат от експорта. Големи чуждестранни компании – източник на капитал и висококачествена експертиза – също са допускани в разработката на находища. От друга страна, непостоянното отношение на държавата към добива на ресурси от страна на външни фирми, повлияно най-вече от политически подбуди, държи външните инвеститори настрани и съхранява монопола. През 2006-2007 г. „Шел“ и „Бритиш петролиум“ са отстранени по административен начин от разработването на две находища в Русия.
Важен елемент от руската газова стратегия е запазване на монопола на износа на центалноазиатски газ в Европа. Моделът е установен в началото на 90-те години и е способстван от съществуващите газопроводи: природният газ от Казакстан, Узбекистан и Туркменистан се изкупува от „Газпром“ и експортира в Европа на значително по-високи цени. Друг, не по-малко важен стремеж, е да се намали зависимостта от Украйна и от Беларус, през които минава 80% и респективно 20% от руския газ за Европа. За да избегне двете бивши републики на СССР като транзитьори, руското правителство и „Газпром“ стартират проекти за тръбопроводи под море. Оттях към 2009 г. е изграден само един – „Син поток”, пренасящ суровината от Русия до Турция.
Още през 90-те години „Газпром“ участва в преносната мрежа в Европа и в продажбата на газ на преки потребители. Създават се джойнт-венчъри в Германия, Австрия, Италия, Прибалтийските страни, и в България. Например „Овъргаз“, 50 % от чиито капитал е на „Газпром“, освен, че е посредник при вноса, притежава и разпределителна мрежа в страната. Руският концерн цели присъствие и извън Европа, сключвайки договори за експлоатация на находища в Либия, Алжир и Венецуела. Реализацията на тези проекти би затруднила в средносрочен план усилията на ЕС за намиране на алтернативни доставчици. Периодично Русия поглежда и към Далечния Изток. Китайското ръководство обаче поставя ценови таван, който е по-нисък дори от този на руския вътрешен пазар. Тепърва трябва да се изгражда и необходимата инфраструкрура. Като цяло европейският пазар е от най-важно значение за „Газпром”, защото е основен източник на печалба. Възможностите за диверсификация на износа по други направления не са голями в средносрочна перспектива. От една страна е естествен руският стремеж да се максимализират ползите от газовия експорт към ЕС, но от друга, ясно проличава и обратната зависимост – тази на „Газпром” от Европа.
Отказът на Русия да ратифицира Енергийната харта от 1994 г., подписана от нея и всички европейски страни, е в унисон с руската газова политика. Договорът предвижда по-ясни и конкурентни енергийни пазари, доминиране на икономическите критерии при избор на проекти, избягване на монопола и свръхконцентрацията на собственост в инфраструктурата, без да накърнява суверенитета на държавите върху ресурсите. От своя страна Русия се стреми към дългосрочни договори с цел подсигуряване срещу бъдещи колебания в търсенето. През 2006 г. „Газпром” сключва с основните газови компании от ЕС договори, чиято продължителност е до 30 г. Въпреки това, ЕС изисква намаляване на сроковете на договорите, за да насърчи конкуренцията на пазара. Енергийната харта съдържа правила, ограничаващи възможността на Русия да контролира дялове от европейския енергиен сектор.

Вижте и/или свалете пълния текст на политическия анализ в pdf формат по-долу: